Вървеше бавно. Водата се плискаше в краката й. В едната си ръка държеше кожени сандали, а в другата телефона си. Шапката се бе килнала леко на страни от морския бриз, но мислите и бяха твърде заети, за да се погрижи за външния си вид. Привидно, небрежната походка с нищо не издаваше вътрешната война, която се водеше от месеци. За и против, новите вълнения в живота й, факт оставаше само, че тя бе друга. Друга визия, други маниери, дори навиците и обикновените привички, се бяха видоизменили под натиска на новото чувство за приобщаване. Да или не, звучеше всеки път с различен нюанс и тя не можеше да определи позицията на приоритетите си. Коя фигура, къде да застане, не само за да се почувства по-добре, но и да изглежда поне видимо спокойна. Нещо, което в последните дни, изобщо не се връзваше с характера й на зряла и стабилна особа от определена класа. Кръговото движение, в което бе навлязла, вместо да внесе разнообразие и жизненост в ежедневието, вече и напомняше за лабиринт от премеждия, чиито последствия я извеждаха извън коловозите на суетата, с която бе свикнала. Марая не вярваше в прераждането. Губейки даден човек, не смяташе, че би могла да го срещне отново, дори и в друг образ и подобие. Свещената връзка, веднъж прекъсната си оставаше в това състояние и никой не бе в правото си да промени обстоятелствата, за да я възстанови. Отричайки очевидното, потъваше в собствените си бегли доводи за справедливост и отказваше да приеме съществуването на съдбата или Божията милост, които караха сърцето и да тръпне с нов ритъм и пулс. Погледът й се изгуби някъде в пространството над тюркоазено-синьото море, в точката, където се сливаше с небето. Бледо и нежно, като утринна ласка на влюбен мъж.Въздъхна и продължи да върви към края на плажа. Първа го видя. С присъщият за сутрешен глад, настървение, унищожаваше прясно изпечена закуска. Неволна усмивка се появи на устните й. Беше сладък, невинен, все още неопорочен от житейските катаклизми. Подскачаше между приливите и отливите на любовните вълнения, правейки се на мъжкар от ново поколение. Завидя му. Не за самият живот, който водеше, а за начинът, по който го приемаше. Лежерно, почти повърхностно, но с идеята за по-късно вглъбяване, но не на сто процента, а само в случай на нужда. Дали знаеше, в какъв водовъртеж попада с нея или просто се забавлява, бе едно от нещата, в които вграждаше повече мисли от необходимото. Призракът,  бе придобил тяло, мирис, вкус, а тя искаше да ги усеща отново и отново, контрирайки желанието за ред и дисциплина в личен и професионален план. Да усеща тръпнещото тяло до себе си, топлите му устни, нежната кожа... погледът, в наситено зелено, пронизващ и омагьосващ. Тези кадри й бяха ценни и свидни, като малко богатство, изпъстрено с чувства и копнежи, колкото нереални, толкова и живи. Като невръстна наркоманка се опиваше от ласкавите му думи и желания да я прегръща и целува до безкрай. Хартията от закуската се превърна в малка топка в юмрука му, когато я видя. Преглътна последният залък и застина на крачки от нея. Не че не я очакваше там, просто всеки път се изумяваше сам на себе си, как бе успял да я впечатли? Тази дива и необуздана страст, събрана в това изваяно тяло на жена. Сърцето притихна, като в засада, готово да реагира на всяко едно нейно действие. О... да... тя бе неговата богиня! Беше го разбрал от смеха й, от тихият й шепот, от неизречените думи. Усещаше с всяка клетка от съществото си, че я има. Отдадена и цяла. Последните крачки се стопиха и те се сляха. Естествено и плавно, като две течности с еднакви съставни части. Обгърна я с душата си и приспа всяко противоречие в същността й. Предаде се жива и тръпнеща. Жадна за нещо неуловимо, но прекрасно на границата с невъзможното. Хвана я за ръка и я поведе. На някъде, все още не знаеше, на къде. Просто искаше да бъде с нея. Да я усеща ранима и нежна, доверчива и странна. Смесица от идеали, по които той се увлече без да планира и да пресмята. Минаха през централната част на града и покрайнините се превърнаха в оазис. Сведе глава и я целуна. Изведнъж, без предупреждение, после я пусна внезапно. Зад ъгъла между две коли и стар зид я придърпа и ръцете му обходиха гърба й. Лицето му се скри из буйните й коси и тя се засмя, кокетно и свенливо: -Искам те...-Гласът му бе натежал от желание. Тя не отговори, само се притисна още по-силно в него, вдиша от миризмата на загоряло мъжко тяло и потъна в друг свят. Повече нищо не си казаха. С бързи крачки се отдалечиха от местопрестъплението и се изгубиха в прерията, където природата бе тази, която си казва последната дума. Където властва и раздава правосъдие за всяко дело и замисъл. Щедра за едни и пестелива за други, този път раздаваше чувства и любов, със замах, с желание да покорява и омилостивява... И нищо не бе в състояние да я спре!