Слави почисти за последен път бара и се оттегли . Опъна дългите си крака  и мислите му полетяха безкрили, няколко квартала по-нататък от тялото му. На една тиха, скромна уличка живееше девойка, не беше красива, но излъчваше странен, порочен магнетизъм. Ходеше все старомодно и прикрито, почти, като призрак, но човек, като я погледнеше и само за секс мислеше. През съзнанието му преминаха картини, в които се срещаха случайно, но не си говореха, нито се поздравяваха. Той знаеше, коя е тя, а тя пък, колко струва той. Жадуваше за контакт, не само визуален, чисто плътски, да я усети топла в ръцете си, да я погали по гърдите й да направи всички онези неща,  които само сънуваше. Вълнението му се надигна отвесно и той изстена. Пак ли бе…? Пак ли сам трябваше да се оправя? Кога ще усети женска ласка, туптяща и разливаща се върху тялото му? Вечерта се беше спуснала и мракът властваше, но не напълно. Уличното осветление, тук-там разкъсваше тъмнината и сътворяваше най-причудливите сенки, които можеха да се получат от дифракцията. Метна ръчната си чантичка през рамо и напусна сградата на университета. Сля се с тишината и последните закъснели работници. Вървеше бавно и сякаш се криеше от светлината. В душата му клокочеше нещо страшно и опасно. Часовникът от саморъчно направената бомба, отдавна тиктакаше… Ей сега да му падне… Както си вървеше… Как ще й се насити… По всички правила на Кама-Сутра…

            Наближи нейният квартал. Бяха съседи. Живееха между две пресечки и бяха ходили в едно училище  преди години, но не достатъчно, че да я забрави. Мина по край невзрачната къща. Стаята й беше тъмна. Понякога виждаше силуетът й, когато минаваше по край прозореца отнесено и меланхолично. Усещаше вътрешното налягане, да се покачва и си тръгваше още по- нещастен и тъжен. Не беше влюбен, но я желаеше. Искаше я повече от всичко…

            Видя я. Идваше откъм центъра забързано и притеснено. На моменти тичаше по средата на улицата, където бе най-безопасно, според нейните виждания… Колко сладко! Е сега вече му падна. Тръгна към нея и преди да е навлязла в нейната улица я спря:

                        -Здравей, за къде си се разбързала?

                        -Закъснявам… аз… нашите ме чакат…

                        -Е, щом до сега са те чакали, ще те почакат още малко… Ела, искам да си поговорим… - Тя го погледна учудено.

                        -За какво? – Наивността й беше възбуждаща.

                        -Аз… ние… уж се познаваме… а пък…

                        -Не си говорим…- Тя тръгна след него към пейката на една глуха баба. Черешата я обгръщаше и мястото приличаше на гнездо. Лятно време се събираха там, да се скрият от Слънцето и горещината. Първо възрастните, а после младите се спотайваха в мрака.

            Той я подкани да седнат и тя несъзнателно се подчини. Нали се познаваха, знаеха си родата, адресите… Сякаш се опитваше да се успокои от нещо, което не се е случило, но вече се оформя в друго измерение.

                        -Аз харесвам, такива момичета, като теб. Мили и добрички…

                        -Невзрачни…- Допълни, но й допадна началото, увода.

                        -Самостоятелни и независими…

                        -Само дето са вързани за полите на майките си…

                        -Послушни и състрадателни…

                        -Виж, аз наистина закъснявам и трябва да  вървя…- Тя се опита да стане, но той я прихвана за кръста и така я завъртя, че тя седна в скута му.

                        -А ма чакай, какво правиш?- Притеснението й  нахлу, като кървава вълна в мозъка и тя започна да се дърпа, но ръцете на Слави бяха я заклещили, толкова здраво, че от мърдането й, освен, че полата й се надигна, друго не успя да направи. Той плъзна топлата си длан по бедрото й и впи устни във врата й. Тя за момент притихна, но докато се осъзнае и да извика, той й затвори устата с едната си ръка и почти изсъска в ухото и:

                        -Ако не ми дадеш, на всички ще кажа, че си ме прелъстила и сме спали заедно… и вече не си девствена…- Тя само кимна, погълната от ужаса, че баща й може да разбере, че вече не е невинното му момиченце. И от клюките се боеше, от приказките на простите хора, които си нямат друга работа, а бъркат с шишове в раните на болните.

            Внимателно придърпа пликчетата й, и както си беше на краката му, нахлу в дълбините й  без церемонии и фанфари. Усети я влажна… В един момент не разбра, тя ли го иска или той нея. Съзнанието му блокира и се извиси от удоволствие. Мъгла се спусна и покри всичките му възприятия. Пътят на обратно беше светкавичен. Остра, пронизваща болка, близо до сърцето, го принуди да реагира, да събере всички разпилени сетива и да ги концентрира около раната. Ножът злокобно стърчеше от гърдите му. Погледна неадекватно, милото девойче, отстъпило на две крачки от пейката. Ръцете й кърваво трепереха. Очите й бяха празни:

                        -Ама ти, какво… направи?- Главата му се килна на страни и тялото полегна на пейката.

                        -Каквото трябваше…- Гледаше го абсолютно спокойно.- Повече няма да ме следиш и да висиш под прозореца. Няма да гледаш на мен, все едно съм безпомощна и жалка…

            Влезе в двора на бабата. Имаше външна чешма под крушата и  внимателно се изми. Огледа се на уличното осветление. Дрехите й бяха изцапани, няма нищо. В чантата й  имаше чисто нова рокличка. Съблече се бавно и нахлузи неопетнената дреха. Всичко мръсно сви в една найлонова торба, завърза я и я сложи в кофата за боклук, после си тръгна. В къщи се изкъпа и си легна. На любопитните въпроси на родителите си, се оправда с месечно неразположение и остана сама в стаята си. Спомените нахлуха неканени и тя ги остави да се мотаят в главата й. Нямаше сила да ги прогони. Почти физически усети, лепкавата, топла течност, която се плъзна по ръцете й в мига на отмъщение. Той посегна към най-милото и нежно място, към нейното светилище, което пазеше за човека, за който щеше да се омъжи. Отне й го! Плати си. С кръвта си… Няма ненаказани грешки… и не възнаградени добрини. Не ги и искаше… Обичаше сивотата в живота. Нито черно, нито наситено червено, ако можеше картината да бъде абстрактна, най-добре. Всеки сам да открие за себе си по нещо в нея. Защо трябваше да се слива с останалите? Да бъде, като тях?  Да се обезличи, на фона на техните съдби… Как пък не…

            Изправи се и застана пред прозореца. Нямаше я сянката и никога нямаше отново да се появи в живота й. Приключи с нея веднъж за винаги.

            В ранните часове на деня, се събуди от сирени и се усмихна. Открили са вдървеното му тяло…

A great story:)

девойче, продължавай да пишеш проза - отдава ти се, обърни внимание на пунктуацията, можеш. стиховете обаче, съветвам те само ти да си ги четеш, предполагам, че това и сама можеш да го прецениш и го знаеш. успех!

белият свят чака :)