И със своята отдаденост ме разтопява,

Аз зная, че с теб не съм сама,

За това душата знаме не  развява!

Тя чезне в мрака без следа,

Погълната от своя устрем,

Да бъдем вечна синева,

На небосклона чуден…

Ти недей да пускаш моята ръка,

Аз чувствам тръпката незрима,

Ела при мен, сега в нощта,

И нека да забравим за мисълта… ранима.

Писано е нейде в старите тефтери,

Любов и прошка се даряват.

А който проси милостиня,

Накрая без душа остава!