Притихва нощната тъма,

Поредица от нечестиви мисли.

Остана призрачна тъга,

Постлала погледи свенливи.

 

Без звук застина есента,

Отнеха и красивата премяна,

Сега на зимата е ред,

Да плаче на раздяла.

 

Не ми отнемай този жест,

За теб да бъда самодива,

В твоя поглед и куплет,

Ще търся любовта незрима.

 

Ще се прероди в една звезда,

Неоново сияеща и малко дива,

Тя може и да не е света,

Но за теб, ще сътвори искрата жива!

 

Която тайно да огрява,

Денят, нощта пленена

И всичко,  до което се докосне,

Страстта ни, в огъня калена! 

Когато страстта угасне и отмине,
а любовта гори гърдите ми без жалост
и ден и нощ низвергнат в тази черна яма
преливащ от жаждата за мъст и ярост
не мога в прахта да прося пак пощада,
а таз която до вчера тръпнеше от страст
и блясъка на черните очи и са награда
за ласките и любовта, да има вечно власт
като тиранин царуващ във сърцата.
Но щом Съдбата разгром е отредила
за чувствата и отлетят перцата
на тази, която сърцето ми е покорила,
нека блясъка в очите да премине
в блаженството на безконечна мъка.

... И тъжно... Но нека в рамка си остане,
Цветът с мирис на любов!
И нека всеки и се радва,
Завит с нейния покров!
За нейната усмивка,
Заплакаха безброй сърца!
А в нейната прегръдка,
заспаха, множество Слънца!