Надежда за грях

 

Свенлива походка, жест обигран

Плавно се движи по булеварда.

Очите са скрити, потайно мълчат,

Единствено устните раздават награда.

 

Копнеж е гравиран на ръцете и две,

За ласка и нежност, крещят сетивата.

Не иска пощада в предсмъртни часове,

Нито изгнание, потъпкало словата.

 

Частица прах от Божествен всемир,

Извисена, душата и страда.

В този живот, тя е кумир,

С криле приковани на клада!

Вечна дилема... Наскоро по друг повод си припомних разказите на Елин Пелин от сборника "Под манастирската лоза". Там главният герой в цикъла, отец Сисой, възкликва:
“Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото."
И гощава госта си с бобена чорба от греховете на отец Никодим. Поучителна история за онова, което остава след човека от греховните и от праведните му дела:)))
Хубави стихове! Поздрави, Мариела!

Чудесно е , това е голяма крачка напред :)
Страхотен ритъм се усеща. Звучи като музика:)
Специални поздрави!