Лятото грееше с последните си златни лъчи. Искаше да остави спомени от себе си в сърцата на хората. На тези, които бягаха и се надпреварваха с времето и другите, които го следяха с поглед, скрит зад сянката на някое дърво. Тя не бе...

 
Харесва ми да бъда твоята стихия,
когато уморен, не искаш да заспиш.

 Когато станеш труден за обичане,
 а сянката от хорска жлъч замре,
 настъпва хаосът на думите

    - Понеже Рилските езера отпаднаха…- Започна Нина.
   - Ще отидем  другаде.- Продължи той.
   - Някъде, където не съм била.