ДАНАЯ       Потръпна. Обърна се и излезе. Нямаше смисъл да остава повече на тази земя. Чужда и студена, където и дяволът не би искал да подвие опашката си. Като грозното патенце в приказката на Андерсен, животът й тук, в този двор, бе приключил своевременно. Нямаше на какво да се зарадва, нито причина, за да остане и да гледа безлични лица и предмети, които само внасяха хлад в и без това изтерзаната и от болка и мъка душа. Затвори внимателно входната врата, пое си голяма глътка въздух, намести чантата си на рамото и изправи глава. Дотук беше. Връщане назад, за нея, не съществуваше, като вариант, при каквито и да е обстоятелства. Ясното небе и първите слънчеви лъчи и се сториха, като предзнаменование. Следваше нов период от живота й, нови сенки и хора, ново начало, в свят, колкото близък, толкова и далечен, но нещо силно я влечеше натам. На юг, като прелетните птици, които се съобразяват с природата и я следват в своя неписан закон за справедливост и равновесие. Даная, бе приела лошата част от дажбата, нейната единична порция и очакваше само добрата, тази, която щеше да я извиси и изпълни сърцето й със светлина и любов, с Божия милост и тайнство. Вярваше, не в църквата, а във висшата форма, която пази и оставя следа в душата с невидима ръка. Все неща, които хората около нея или не разбираха или не приемаха в своето ежедневие и замислен поглед. Така и не успя да се приобщи в общата илюзия, че примирието е най-важното качество у човек и тя трябва да е благодарна за условията, които й се предлагаха, а не да роптае срещу целия свят и всичко, което не бе съобразено с нея.  Тя беше друга... Разбра го в оня миг на осъзнаване, когато човек се изправя лице в лице срещу смъртта. Съзнанието и се завъртя обратно на часовниковата стрелка и всичките и мисли и разсъждения се плъзнаха в канала на друга стратегия. Път, който си беше само неин. С тръни и бодили, растящи само за нея. Не се уплаши... Не заплака... Очите й, бяха изсъхнали от вятъра на несправедливостта и унижението. Остана й сила, само да върви из прерията на неизвестността. Даная прекрачи прага с две чанти в ръка и усети, как сърцето й намери подслон, навес, който от сега насетне ще я пази от бури и порои, от страх и безверие, от нищета. Топлата прегръдка я успокои и пулса на сърцето й, се възстанови. Господ я заведе на тихо и уютно място, където душата и да цъфти и да се радва на светлина и любов, на уважение и преданост. Коя бе тя, да Му се противопостави?