Бързаше. Краката и едва докосваха влажния под на катакомбите. Сърцето и изгаряше от любов. Нищо друго нямаше значение. Да го усеща, да чува гласа му, да потъва в светлия поглед, като в бездна, беше всичко, от което имаше нужда. Всичко, което я правеше щастлива. Превъзмогнала смъртта и болката, сега се радваше на приятни емоции и изненади поднесени с красива, лъскава панделка. Нямаше никаква идея за развръзка, нито смели мечти сбъднати в бъдещето. Имаше този момент. Една единствена сричка..." Да", която изпълваше тялото и с виталност.  Видя оскъдната светлина, която се процеждаше зад ъгъла. Още малко и щеше да вдиша свежият въздух на надеждата. Усмивка украси бледото лице. ...... Нямаше време да почувства ледените тръпки на страха. Нямаше време паниката да превземе съзнанието. Усети влажната следа по бузата близо до ухото. Миризмата на кръв беше последната мисъл, която достигна до мозъчните клетки. Той не разбра, какво се случи. Сърцето му изведнъж спря да тупти, после потъна в тишината на загубата. Ръката и беше още топла, когато я хвана. Разтърси я. Сякаш можеше да я върне от мъртвия свят и да и обещае светлина. А имаше възможност... Хиляди пъти, в които бяха само двама, но беше изпълнен с предразсъдъци, които блокираха желанията. Гледаше тялото и с невиждащи очи и яростта изригна на талази . Не беше успял. Не беше превъзмогнал себе си, за да бъде нейн. И живото в него угасна.... 02.06.21г.
Мариела Петрова

Още по-хубаво ще стане,ако намалиш психологията и увеличиш фактологията т.е.- приключенския елемент.

Със сигурност не бих писал по същия начин. Но точно тази липса на фактология му придава женственост. Ако нещо липсва, то е воля размер - Авторката твърде бавно пише. Но моите читатели страдат от съшия проблем :D

Благодаря за коментарите!