Затвори очи и прегърна ... Себе си... Не можеше да повярва, как можа! Да допусне подобно неудобство да се случи точно на него, в ден, като този, насред полето! Диво, обрасло със саможиви цветя, отстояли на сушата. С желание и хъс за живот, по- силни и от неговите. Погледът му обходи хоризонта и червените нюанси в небето му напомниха, че трябва да побърза, ако не иска да посрещне нощта на открито. Сам и обезверен. Ако тя беше до него, сега щеше да "бълва змии и гущери", да му натяква, че няма време даже да си закара колата на преглед. А той щеше да я гледа безмълвно, с очи пълни с любов. Щеше да я прегърне и да прошепне в ухото:" Спокойно..." Тя щеше да му се ухили влюбено и после и двамата щяха да търсят пътна помощ. Само, че нея я нямаше... А той не умееше да "ръмжи" срещу съдбата и адът, който се отвори пред него. Наведе глава, острата болка отшумя и дишането му се нормализира. Взря се в тъмния екран на телефона си. Без ток, изглеждаше, като непотребна вещ. Прииска му се да я метне нависоко във въздуха... Тя никога нямаше пак да му звънне, да му прати целувка, да му пожелае лека нощ....  В следващия момент чу приближаването на автомобил и звукът от спирането, го накара да се обърне към пътното платно. Бял ситроен беше паркирал и дълга кестенява коса се развя, като знамение. Усмихна се кисело на предстоящия разговор. Не беше готов за авантюри, не искаше нови илюзии и надежди. Тя, неговата енигма му беше отнела всяка сетивност и сърцето му пулсираше по принуда. В този момент беше благодарен, но само толкова. Раните в душата му все още бяха отворени. И тя все още присъстваше в тях.  

11.09.21г.
Мариела Петрова