Вървеше по алеята на градския парк. Времето беше облачно. Лятото си беше отишло с първия дъжд и студената вълна донесе хлад по лицата на хората. Стори му се, че те са духове облечени, като сноби... Кухи и празни, безчувствени марионетки на съдбата. Сякаш живецът в тях беше отлетял преди години, заедно с вярата и надеждата. Движеше се сред тях, но не усещаше емоциите им. В жестовете им не откри динамиката на перпетуум мобиле, а само вяло присъствие. Опита се да не мисли за тях. Не бяха герои от неговия филм. Погледна към небето. Облаците се бяха сгъстили и всеки момент щеше да завали. Не носеше чадър, все ги забравяше, когато Слънцето се появи на хоризонта. Колата му беше паркирана на две преки от парка. Не смяташе да се разхожда дълго. Искаше да се потопи в друга атмосфера, да попадне под влиянието на други амбиции. Или просто да избяга от многото комплекси, които натрупа в последно време...      
   - Толкова много ли искам? Не можеш ли да споделиш с мен, какво те притеснява? Поне диалог да имаше между нас... А то... Празно пространство с две кубчета лед... Моля те...         
    Вятърът си играеше с косата и. Приличаше на фурия изпълнена с предизвикателства. В очите и блестеше огън и жупел. Потискана страст се прокрадваше в гласа и. Устните и се свиха нацупено и тъжно. Хвърли му бегъл поглед, когато се разминаха и продължи да се моли. Някъде зад гърба си чу думите:" Обичам те..." И стъпките и бяха погълнати от хорския шум. Щеше му се да се обърне и пак да я види. Имаше нещо познато в темперамента и, но не посмя. Само затвори за малко очи и си пожела шанс да излезе от водовъртежа завихрил спомените му.   28.09.21г.