Стояха един до друг на брега на реката. Есента бе създала пъстри картини с наситени цветове. Хладното утро напомняше, че наближава зимата, а обедното Слънце, внасяше визуална топлина. Просто, като го погледне човек и си мисли за лятото. Онова, което беше изминало и оставило своите спомени в архива на времето. Палещите му лъчи по пясъка, откраднатите целувки, тайните погледи. Всички думи и жестове бяха погребани сред вълните.  Сега си отиваше с усмивка към хоризонта и те мълчаливо го изпращаха.             


     - Вики... Аз ... Съжалявам...        


     - Не ми говори! Като ме видиш и дрънкаш глупости! Уж си умен мъж, а две изречения не можеш да ми кажеш на кръст! Като нямаш думи, целувай! Така или иначе усещам любовта ти...              


      Имаше чувството, че се смалява под нейния сърдит поглед. Беше права, не можеше да отрече, но се дразнеше от нейната директност. Сякаш не се страхуваше да каже истината, пред когото и да е. Не мислеше за последствията от тирадата си. В нея имаше вътрешна сила, която я извисяваше. И точно с това го беше пленила.           


       - Не може така да ми говориш! Няма да ме сравняваш с другите! Аз не съм една от тях! И не ми дръж такъв тон! Не го заслужавам! Имаш най- ценното, което притежавам, но не си мисли, че това ще продължи вечно! Един ден сърцето ми ще се затвори, ако не се промениш. И тогава нищо няма да има смисъл.          


         - Вики... Недей!                 


        - Къде да отбележа?!? Доживях да ми кажеш името! Вече бях започнала да си мисля, че не го знаеш!                 


       - Много си саркастично настроена тази вечер!               


       - Мартин... Ти си цялата ми Вселена, но не разваляй вълшебството между нас! То за това е такова, защото е невидимо и прекрасно!      


 18.10.21г.