Знаеше, къде да го намери. Беше му простила всичко. Толкова силно усещаше любовта му, че душата и летеше няколко метра пред тялото. Беше го сънувала в градската библиотека. Миризмата на стари книги още не се бе разсеяла в съзнанието и. Понякога желанието да се изгуби сред редовете на историческите  романи, беше отчайващо патологично. Да проникне в съзнанието на героите, да усети техните мисли и желания, да се слее с тяхната същност. Може би затова и в този сън беше сред тях, на място, където беше себе си. Криеше се сред рафтовете, когато Марти влезе в залата. Ръцете му докоснаха нейните и пръстите им се преплетоха. Тя се обърна към него и сложи длани върху гърдите му. Прегърна я... И я събуди! Изживя най- голямото чудо в живота си. С всеки пулс повтаряше името му. Въздухът не и стигаше. Тялото и изгаряше отвътре, а хладна пот я обливаше отвън. Искаше едновременно и да избяга и да не напуска обятията му. Съмняваше се дали съществува по- възвишено състояние от това опиянение. Някъде около полунощ превърна реалността в най- хубавата приказка. Беше влюбена и благодарна. Сега го търсеше, за да сподели невероятното преживяване. Намери го в катакомбите, укрития останали полуразрушени от войните. Като зловещ намек, че миналото върви заедно с бъдещето в един коловоз. Изглеждаше замислен и сериозността на лицето му не предвещаваше щастливи емоции. В този момент, Вики компенсира настроението със своята собствена светлина. Контрастът помежду им беше поразителен. Но тя не се въздържа. Все искаше той да знае, сякаш не му стигаше, че я усеща. Приклекна до него, впи тъмните си ириси в неговите в очакване на нещо, но той беше в друго измерение. Започна без увод и предварителни насоки. Жестове, мисли, разсъждения, се превърнаха в дълга любовна поема. Накрая спря задъхана и с разтуптяно сърце поиска неговото заветно :" Да!" Получи го, но вместо да го гушне, избяга. От страх, да не отрече, да не си вземе думите обратно или просто се паникьоса. Не очакваше, че радостта може да причини такива поразии на нормалното функциониране на мозъчните клетки. Острият звук, който чу и се стори прекалено близо до нея, но възбудата тушира предпазливостта. Всяка клетка и нерв танцуваха вълшебния танц на самодивите. Нежен и страстен пропит от болка и в същото време с екстаз. С периферното зрение видя скалата, която се отдели от основата и полетя към нея. За части от секундата разбра, че това е краят. Нишката с живото се прекъсна светкавично бързо и безболезнено. Духът се извиси над тялото, наблюдавайки сцената. Марти се бе отпуснал до нея. Разтърсваше топлата и ръка. После я прегърна. Трудно му беше да асимилира ситуацията. Мозъкът не приемаше действителността. Нещо вътре в него се преобърна, бездната под краката му се превърна в плаващи пясъци, който го покриха със злост, с ярост към света, но най- вече към себе си. Изведнъж се почувства празен и виновен. Вики беше дошла тук заради него. Той знаеше, как да се пази, но тя... Тя беше... Беше любовта му, но никога не и каза. Не намери смелост да произнесе свещените думи. Сълзите покрили лицето му се сляха с нейната кръв. Като съюз въпреки предела, въпреки смъртта.      29.10.21