Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.11.2021 21:09 - Енигма (продължение)
Автор: emocionalnost Категория: Лични дневници   
Прочетен: 613 Коментари: 0 Гласове:
7

Последна промяна: 29.11.2021 21:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
       Не искаше да тръгва. Вече не понасяше мисълта да са разделени. Щеше му се винаги да се разхожда полугола в полезрението му и да чува фалшивите нотки в песните, които си пееше. Косата и стигаше почти до кръста и понякога си представяше, как се завива с нея, като с одеяло. Гушна я за пореден път, целуна челото и я остави с тъжен поглед. Елена примирено затвори вратата след него. Тя също си имаше своите ангажименти. Кокетна работилничка за сувенири, отнемаше част от времето и. Намираше се на партера в кооперацията, където живееше. Майка и все повтаряше:" Гледай работата ти да е близо до дома!" По- близо от това, няма накъде. Спестяваше и време и пари за транспорт, но и често се случваше да забрави нещо. Задачите за деня бяха нахвърляни набързо, на хвърчащ лист от тетрадка и сега се чудеше, къде ли го е " прибрала". Чаша с половин доза кафе стоеше още на масата и тя протегна ръка. В този момент домофона извести нечие присъствие. Въздъхна тежко. По това време само един човек бе способен да наруши душевния и мир.                



      - Отварям, мамо...              



      Радина беше ледената кралица на квартала. Взривяваше обстановката за части от секундата. Нямаше човек на земята, когото да не е пратила в Кънтардивия. Не че някой знаеше, къде се намира, ако изобщо съществува, като местност. По скоро го беше " изровила" от митологията. От нейните уста, звучеше страховито и неприятно, достойно за отмъщение. С появата и напрежението се сгъстяваше, създавайки ефекта на скреж върху гладка повърхност. Трудно се провеждаше диалог. В повечето случаи разговорът приличаше на монолог с едносрични елементи произнесени от ответника.           



      - Как може да живееш в тази кочина!?                



      Никакви поздрави и пожелания. Близостта беше на хиляди километри разстояние. Елена, така и не можа да приеме за нормални отношенията с майка и. Завиждаше смирено на всички деца по света, чиито родители ги прегръщаха и открито им показваха обичта и привързаността си.               



      - Проблем ли има, или си дошла на проверка?- Сарказмът беше в границите на благоприличието.                



       - Имах работа до адвоката ми, а знаеш, че неговата кантора е до твоята " клетка". Видях, че още не си слязла, за това се качих. Благодаря, че попита, добре съм... Няма ли да ми предложиш нещо за пиене?-  Погледът и се взря в полупразната чаша в ръката на дъщеря и.                 




       - " Клетката" ме чака. Ако искаш ще ти направя кафе и после двете ще слезем долу. Може да видиш последните цветя. Бели и петнисти орхидеи, няколко кактуси и секуленти.  Ако някое ти хареса бих ти го подарила в знак на добра воля.                  



       - Значи онзи плазмодий пак е идвал! Само когато е наблизо си толкова разточителна! Всъщност, като се замисля може и да ги разгледам, една приятелка има рожден ден. Тя си пада по твоите дреболии.              



        Отвътре и кипеше, добре че беше с гръб, докато и правеше кафето. С една лъжичка сметана и три захар. Как може да съществува такъв човек! На всичкото отгоре и да е нейна майка. Имаше моменти, в които си мислеше, че е осиновена. Няма логика, в тях да тече една и съща кръв. Не може да се е пръкнала от това чудовище. Кой дявол и изигра толкова лоша шега!               



      - Разбира се! Само да си харесаш нещо.- Подаде и керамичната чаша с изрисуван дядо Коледа на нея и като я побутна, мина покрай нея и влезе в спалнята.- Две минути да се преоблека!              



       - Оффф... И две минути не мога да издържа в тази мизерия!               



      - Не те чух!               



        - Няма нищо! Ще сляза при адвоката. Като отвориш, ще дойда.                  



        Елена се направи, че не я чува. Стисна здраво челюстта си, преди да е казала нещо лошо и седна на ръба на леглото. Чак когато вратата се затвори с трясък от течението, се отпусна. Имаше ги и тези дни, в които трябваше да приеме съдбата си. Никой не си избира родителите и роднините! Затвори очи. Искаше да си спомни даден момент, в който да се е чувствала спокойна и щастлива в присъствието и. Да са се смели и забавлявали заедно. На заведения да са ходили поне... Нямаше такъв спомен. Фиксира отражението в огледалото и настръхна. Не! Нямаше да и позволи. Нямаше да се предаде! Скорпионите са войни! Те не приемат поражения! Не отстъпват! Щеше да се бори за независимост и свобода! И щеше да я получи. Тази нощ, беше придобила вътрешната сила, която да я извиси над дребнавостта и злобата. Над пошлостта и негативизма. Беше получила Него! Рафаел... И усмивката освети лицето и.

29.11.21



Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: emocionalnost
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1029125
Постинги: 616
Коментари: 905
Гласове: 25554
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол