- Какво ще правиш?  

- Нищо. Ще бъде същото, както преди.    

    Той я гледаше право в очите и тя не посмя да си отклони погледа. Не искаше нищо друго. Просто да го гледа. Да слуша гласа му. Плътен, изпълнен с нежност. Няколко секунди останаха безмълвни, после той се обърна с гръб, сякаш разговорът бе приключил. " Липсваш ми", беше единствената мисъл, която премина неволно през съзнанието и. Постоя загледана в него, после безшумно се оттегли.    

  В друго време и на друго място, би постъпила по съвсем различен начин. Щеше да се приближи внимателно към него. Да плъзне длани по тялото, което закриваше цялото и полезрение. Собствената и топлина щеше да сгрее душата му. Нямаше да му говори. Отдавна всичко му беше казала. Щеше да го гали и изследва. Всяка частица от него щеше да бъде ощастливена.    

  Видя го в профил, когато си тръгна. Не посмя да я погледне. Беше усетил грешката си на момента, но не знаеше, как да я поправи. И тя си отмъсти. Стисна сърцето му толкова силно, че два дни въздух не можа да си поеме. Не знаеше, къде се намира. Всичко около него се превърна в пулсираща безформена мъгла. Студена и лепкава, като кал през късната есен.     

  Първо усети разочарованието му от самия себе си. После се появи съжаление заради миналото, което единствено не подлежи на промяна. И чак най- накрая се добави любовта и страстта му. Обезверен и нещастен той се остави в ръцете и молейки за милостиня. И тя се предаде. Прости му. Но се зарече, ако още веднъж и обърне гръб, да го хване за дупето. После имаше абсолютното право да се оплаква от нейната дързост, на когото си поиска.    18.03.23г.