Защо се раждаме добри,

А после плачем с кървави сълзи?

Защо кънтят стъпките в тишината,

А само шепотът достига до сетивата?

Защо не мога да открия,

Смисъл, за да спра да вия?

А болката с мен се сраства,

И агонията с нея все нараства…

Къде да скрия, своята орисия,

На показ  оставена, като тепсия?

Не мога в себе си да задържа,

Ни грам от чувствата да вържа…

Въжето корабно се скъса,

Горкото, не издържа на хъса!

Да бъда чужда в своето тяло

И на прозрението, какво ли не видяло!

А в същност, всичко е измама,

Нестандартна, зла и пряма…

Какво да очаквам общо взето,

Това ми е битието!