Минали са хиляди години,
владетел в кралство бил си ти!
От строгия ти поглед всеки бягал,
страхувал се чужди клевети.  

Достоен мъж за чест и слава,
печелил битки и безброй войни.
Но в слънчев ден разбрал си,
че любовта сърцето ти рани.  

Гордостта порива възпирала,
от ада огън се възпламенил.
Страстта превърнала се в клада
и жива факла от тебе сътворил!  

Не си посмял с ръка да ме докоснеш,
дума едничка, не си прошепнал дори!
Отвисоко с болка си ме гледал,
оставил си любовта да изгори!  

Минали са хиляди години,
поглед един живеца възкреси.
Но пред мен е същата дилема,
ще открия ли в хаоса, къде си?  

А ти ще бъдеш ли лоялен,
към моите грешки и проблеми?
Дали до мен ще останеш,
като разбереш колко са големи?

Уют, дали ще ми предложиш,
или само отстрани ще гледаш?
Няма ли любовта ни да избяга,
като види колко страдаш?

30.08.22г.  

но-о-о-о... кралете обикновено просто са си взимали каквото са искали :).
Там понятието "несбъдната любов" не е съществувало :).
Иначе Тадж Махал нямаше да бъде издигнат.

:) Понякога и кралете имат чувства :), които крият...