Покрих я с платно от морал,

Не искам да виждам стърнищата,

На изгорял от Слънцето провал…

Какъв е този изблик на поквара?

Нима светът е черна маска…

Нима са празни гробовете в тревата,

Че просиш избавление в мрака!

Животът няма да подмине,

Ни моята , ни твоята гара,

Щастлив бъди и виж душата,

Как грее в неон на клада!

И търси в пуста степ прикритие,

Оазис, с бликаща вода,

Тя жива е! Помни ми думите,

И чака твоята снага…

Да отпиеш  жадно от надеждата,

Да се извисиш в полет над града,

А после тихо да се сгушиш в сянката,

Осъзнал до край, своята суета…