- Ще отидем другаде.- Продължи той.
- Някъде, където не съм била.
- И да се изгубиш, като в Ямбол?- Той се засмя.
- Рррррр…- Изръмжа уж ядосано, но като си спомни него ден, ужасът отново пресуши влагата в гърлото ѝ.
Връщаха се от морето. За една седмица се откъснаха от действителността. Миризмата още се усещаше във въздуха около тях. Попила в дрехите им, в самата им кожа, потъмняла от Слънцето. Бяха уцелили времето и тенът им беше перфектен. Заредени с нови емоции, мислено все още бяха там, на плажа или отвисоко гледаха водата. Фенерите, които се издигаха в небето и проблясваха в мрака, морският бриз. Всичко още беше пред очите им, когато решиха да отбият от магистралата, за една кратка разходка. Да си починат, може би да хапнат някъде. Не беше ходила в Ямбол.
Още в началото на града я лъхна миризмата на бедност, крайният квартал се беше превърнал в гето, в което хората тънеха в нищета и мизерия. Ниски, кирпичени подобия на къщички, бяха долепени една до друга. Почти на всяка имаше сателитна чиния, нямаше улици, калта беше навсякъде. Нина гледаше ужасена тъжната картина и се молеше, Господ да се смили над тях и да направи нещо, защото това тук не беше живот. Изпревариха един градски автобус и нищожните домове отстъпиха място на нормални къщи и блокове. Като начало объркаха пътя за центъра. Наложи се, да се върнат доста назад, но за сметка на това, оставиха колата в тиха и сенчеста уличка. Нина искаше да запомни пътя, по който минават, за това отделяше повече внимание на знаковите сгради, които могат да ѝ послужат за ориентир. Съдът, джамията, паркът, които ремонтираха в момента. Мислено ги навърза в композиция. От къде да знае, че няма да се върнат по същия маршрут? Неусетно навлязоха в търговската част. Магазини и заведения се наредиха пред погледа ѝ в дълга нескончаема редица. Навсякъде беше толкова шарено и пъстро, тълпата се движеше хаотично. Едни идваха към тях, други си отиваха. Нина влизаше от време на време в някой магазин. Алекс я следваше. Вървеше наперено напред, а друг път я изчакваше, загледан в някоя витрина. В един момент, Нина усети, че нещо не е наред. Тук Алекс, там Алекс, никъде не го виждаше. Притеснена извади телефона си и видя, че има съвсем малко ток. Ужасът изведнъж вледени клетките й. С треперещи ръце му звънна. Гласът му я успокои. Тя тръгна в оказаната посока, но пак не го видя. Отново звънна, но този път плачеше по телефона. Последните ѝ думи бяха: “Намери ме“… И затвори, за да не изразходва излишно ток. Стоеше по средата на пешеходната улица и уплашеният ѝ поглед срещаше учудения на минувачите. Обръщаше се ту на едната, ту на другата страна, но никъде не го виждаше. Минутите отекваха в съзнанието ѝ, като камбанен звън, а ехото му, разтърсваше тялото ѝ, като гърч. Толкова страшно ѝ стана. Можеше и сама да се прибере в Пловдив, не в това беше проблемът. Изведнъж се почувства изоставена, беззащитна, сякаш целият град ще я погълне и ще изчезне, ще се обезличи. И тогава го видя, далеч от себе си. За секунди между другите хора, зърна бялата му тениска, после го видя за повече, как идва усмихнато към нея: “Да не си посмял да ме пуснеш!“ Стисна го за ръката, толкова силно, че той извика. Тя не обърна внимание на съпротивата, и като се вкопчи в него, не пожела, нито да яде, нито да пие. След известно време, той почти насила я накара да влезе в един магазин, само за да я види успокоена: “Пред вратата ще те чакам!“ Увери я той и чак тогава се съгласи да влезе. Толкова уплашена никога, ама никога, не се беше чувствала. И сега, когато си спомняше още потреперваше. Човек не се страхува от тъмнината, а от неизвестността. От това, което го очаква. Ако знаеше, какво има в кутията на Пандора, нямаше да я отвори:
Можете да го притежавате, ако ми пишете на лични... :)