Ава мразеше празниците. Независимо от подаръците, които получаваше. Някои скъпи и оригинални, други евтини драскулки, но със сантиментална стойност. Семейството се събираше около празничната трапеза и всички едновременно говореха и се смееха, а тя беше на работа. Всеки път пристигаше последна, хапваше набързо и се опъваше в някой ъгъл, уморена, с притворени очи. "Изкуството иска жертви", повтаряше тя и унило се усмихваше. Не им беше приятно, но с времето свикнаха. Радваха се на сладките вълшебства, които им носеше и приемаха положението. Сега изпращаха торти за Германия и обстановката беше меко казано изнервена. Масленият крем трудно се измиваше, а в главата и се виеше тракийско хоро от мисли. Ако успееше да докара морската вода на цвят, яхтата отгоре беше лесна работа. Фигурките бяха готови. Баровец с тъмни очила щеше да се препича на Слънце отпред, а в задната част руса мадама ще заформя бронзов тен. Тортата трябваше да бъде перфектно изработена, за да няма недоволни клиенти. Ава беше професионалист от всякъде. Знаеше, как точно да съчетае цвят и форма и да създаде удоволствие за сетивата. Ядоса се. Застанала над мивката тихо ръмжеше срещу целия свят. Синята боя още се разстилаше по пръстите и, а и беше необходима абсолютна чистота за следващия етап. Щеше да приземи яхтата върху морето и да настани екипажа. С полезрението видя русата фурия Рая да се приближава и и направи място.          



    - Измий се, не ме чакай! Имаш много работа! - Рая се усмихна окуражително и после се загледа в гърба на младото момиче. Не че и завидя. Просто си спомни за своята младост изпълнена с работа и пак работа. Рядко отделяше внимание за себе си. Поставяше се на заден план, като отлагаше почивката за по- късен етап. Накрая не усети, как целият  живот мина в желанието да бъде полезна на другите, но не и на нея.         



    - Майна, къде си? Напръскай ми тази торта, че бързам! Цяла София мене чака!        



    - Ще те чака! Аз да нямам сто ръце! Шива е в митологията, не в реалността!            



    Рая се върна на масата с подадената торта, напръска я с пулверизатор, пълен със захарен сироп и я върна на колегата. Хубаво и беше да работи с млади, така забравяше за собствените си години.             



    - И аз искам самостоятелно парче земя в тая фирма! Не мога да си намеря нещата от Вас! Всеки рови, взема каквото му трябва и бяга!           



    В цеха за малко се възцари виновна тишина, после реплики и дуплики нарушиха мира. Работа щеше да има и след сто години, просто тях нямаше да ги има. Всеки по своему различен. Всеки в нещо по- добър от останалите.      
16.12.21г