- Васалката години наред обичала властелина, докато накрая се предала на съдбата. Имала дълга, гъста коса, един ден я изплела на плитка и на връвта завързала голям воденичен камък. Край имота се виела дълбока и мътна река. Меандрите и приличали на огромна змия. Съкрушена от тежката орис, васалката скочила във водите.           



    - Но нали властелинът бил студен човек, тя защо се е влюбила в него? - София гледаше с интерес и любопитство баба си. Рая плетеше вълнени чорапи на внучето си и я наглеждаше, докато родителите и се приберат от работа.        



    - Не винаги е бил суров мъж. Години преди да се възкачи на трона, бил влюбен. Прекрасна самодива го омагьосала със звънкия си глас. Ден и нощ, копнял за близостта и. Но тя била високомерна и се подиграла с чувствата му. В болката си, младият владетел се зарекъл, никога повече да не разкрива любовта си. От страх да не бъде отново наранен.          



    - И после, какво се случило с него, когато е разбрал, за васалката? Дали е съжалявал? Сигурно...        



    - Когато разбрал за смъртта и, властелинът отишъл на мястото, от където е скочила. Стоял там с часове, проклинайки живота си. После наредил на брега да издигнат храм и всеки ден да се оставят цветя на входа му. Отказал се от властта си и тръгнал да обикаля света. Не могъл да преживее загубата, сянката и го преследвала по коридорите, из големите зали, навсякъде, където бил стъпил нейният крак.        



    - Защо, чак когато загубят нещо, хората разбират, че са сбъркали? Ако той, по някакъв начин и беше показал, че я обича, тя щеше винаги да е до него.           



    - Така е. Хайде сега, остави книжката, където и е мястото и прибери играчките си! След малко, мама и татко ще се приберат, не бива да заварят разхвърляна стаята ти.            



    - Добре, бабо, но нали утре пак ще дойдеш и ще ми разкажеш друга приказка? Нещо весело...        



    - Мила, София, във всяка приказка има и хубави мигове и лоши. Те са написани, за да ни поучат. За да мислим правилно и да избегнем грешки. Разбира се, безгрешни хора няма, но можем така да направим, че по- малко да ни боли.        



    Рая се усмихна окуражително на детето. Беше се родила в тежко време, пълно с насилие и несправедливост. А искаше да създаде от това малко същество, човек, който да вярва в доброто. Да и предаде добродетелите, с които нейната баба я беше отгледала.     

17.12.21г.