Придърпа Господ юздите ми,
за да не съм така отдадена,
че животът мнима рана е,
а аз си нямам биле от Балкана.

 
Докосна ме с ръката си и каза:
"Не брой дните, а минутите,
в които плахо си повярвала,
че съществува любов между римите!"

 
Прегърнала егото си, сега си мисля,
защо прозрението в мене, изпари се,
и как можах да не прогледна,
в същността на думата- примирих се?

Нима душата си в изгнаница превърнах,
че прося с поглед мил и нежен,
вълшебна мисъл и възмездие,
някъде над хоризонта снежен?  

Каква бе тази орисия?
Какъв бе този фейлетон,
че Господ дойде при мен, като месия,
да ми предложи утеха и подслон!

 
За чувствата, изстрадали суетата,
погълнати от свян и срам,
допуснали в миг на еуфория,
да се отдадат на дявола... Не знам!