- Работниците се прибират!- Радостно възкликна майката на Алекс.- Добре дошли!

   - Стига толкова за днес.- Нина седна до тях на пейката.- А при Вас, как е?

    - Латинките са ти поникнали.

   - Вярно!- Отивам да ги видя. Нина остави чантата си и хукна към малкото дворче зад къщата.

   Върху осем квадрата си беше посяла различни цветя. Преди време родителите на Алекс сеели зеленчуци, но с появата на малка болонка, преустановили дейността. Години по-късно тя се грижеше за малкото пространство. С огромно желание почисти земята от корени и коренчета, изравни я и направи пътечки за лесно обслужване. Пося различни семена, защото не знаеше, кое цвете ще хареса почвата и мястото, за да вирее. Тагетиса беше покарал, но калдъръмчетата се инатяха и не искаха да се покажат. Беше купила две пакетчета с микс от семена, но нищо излизаше от земята. Като не познаваше листенцата само се надяваше, скоро да пораснат, за да може да определи вида им. В дъното до оградата беше посяла вечно зелени храсти и до тях в три гнезда се бяха появили те, латинките. С по две листенца и дълги дръжки, те се кипреха до останалите  нищожни тревички. Различната форма ги правеше важни и Нина се зарадва, като ги видя. Не беше очаквала, че природата ще я научи на търпение, нещо, което ѝ беше чуждо. Първият път, когато сложи ръце в пръстта, изпита нов вид наслада. Щеше да създаде нещо, от което всички да се впечатляват. Съзнанието беше заредено с толкова енергия и желание, чак преливаше. Почти всяка вечер ги поливаше, гледаше празните кръгчета, които бе очертала, за да знае,  къде са семките и чакаше. Постепенно еуфорията отмина, отстъпи място на примирието, трябваха месеци, за да достигнат големината и да цъфнат. Почака няколко седмици и един ден, просто си купи цъфнали, уханни теменужки. Пося ги до димитровчетата и се успокои. Сега гледаше насажденията, придобили четири-пет листенца и се чувстваше доволна и удовлетворена. Ще чака! Хубавите, най-хубавите неща на този свят, стават бавно и с голямо търпение и любов. Нина се изправи горда от себе си и погледна майката на Алекс:

    - Благодаря ти, Алекс ще ми сложи люлка и като цъфнат, ще сядам на нея и ще си почивам.

   - Може да си посадиш някое дръвче,  ако искаш?

   - Да, но е малко мястото и цветята ще бъдат на сянка, като ми мине меракът може и да купя една овошка.

   - Ало… градинарката, ние няма ли да вечеряме?

    - Иди…- Нина доволна тръгна към него.- Да изпържа  ли картофки за гарнитура?

    - Както искаш, но идеята ми допада, тъкмо ще си прочета новините.

Така е и при нас- искахме да посадим смокиня,но мястото е много малко и има място само за цветя,щото малини са "превзели" горната част.

:)

Пожелавам успех с новия роман, Мариела!

Благодаря!