Вървеше бавно и унило покрай гробовете. След голямата задушница, върху много от тях имаше цветя. Погледна празните си ръце и му стана криво. Можеше да и вземе един букет. Нямаше го навика да ѝ подарява цветя, за да се сети по- рано. Нищо, някой го беше сторил. Изкуствени стръка си правеха компания с вече увехнали хризантеми. Усмихна се злорадо, който и да ги беше поставил, явно не я познаваше толкова добре. Иначе щеше да знае, че обича орхидеи. Отглеждаше цяла дузина в различни цветове. Гледаше ги и им говореше, като на малки деца. И усмивката му се стопи. Липсваше му, все още се оглеждаше, да не би да изскочи, от някъде и да го прегърне. Импулсивно, без задръжки. Само че Вики, не присъстваше в ежедневието му, насън понякога му досаждаше. Връщаше му жизнеността и после си тръгваше с пурпурното на зората. Клекна до гроба ѝ. Първите снежинки за сезона поръсиха главата и приведените му рамене. Студен вятър го прониза, не само отвън. Проникна в душата му и стисна сърцето му, както само тя беше способна да го прави. В ъгълчето на дясното око се образува сълза, голяма, колкото да покрие цялото лице. Мразеше го този момент, слабостта не му прилягаше. Изграденият профил на твърд, почти безмилостен мъж, се рушеше под напора на болката. Извади кърпичка и почисти следите. Стана, погали паметника и се сбогува. Малко преди да излезе от парка чу монолог, премесен с глухо ридание.           



    - Лъжа си! Най- голямата лъжа в живота ми! Как нито веднъж не намери сили да ме спреш? Остави ме да живея с илюзиите си, с надеждата, че между нас има нещо красиво и истинско! Поне веднъж да беше ми казал, че не изпитваш нищо към мен! Само ме гледаше... Сега и това не можеш да направиш! Вече и обичам, не можеш да ми кажеш! - Женският глас заглъхна, оставяйки плачът да намали страданието. - Толкова много исках да си до мен. Вече няма, къде да бягаш. Господ те затвори завинаги в това тясно пространство, в тази прекрасна урна...           



    Мартин видя жена в профил, седнала на пейка до параклиса. Загърната в черен шал, не можеше да определи възрастта ѝ. Помисли си, че ако се приближи и я прегърне, от добри чувства, тя можеше да се изплаши от реакцията му. Постоя известно време малко встрани, за да се засекат погледите им. Но тя беше вглъбена в себе си и не му обърна внимание. Той повдигна леко рамене в знак на примирие и тръгна. Животът беше броеница от избори, които всеки сам трябваше да направи. И всяко решение носеше своите последствия. И той, като починалия, не съумя навреме да разкрие любовта си. Изведнъж спря и се обърна. Видя жената да става от мястото си и цялото му същество поиска прошка. От нея. От живата, за която не беше късно да прости. Но не посмя да изрече думите на глас. Не събра достатъчно смелост да премине предела на разкаянието, за да има мир и в неговото съзнание. Думите: " Не мога да простя мълчанието ти!", звъннаха, като църковна камбана. Като ултиматум отправен от отвъдното.

  06.12.21г.